Доц. Ивайло Христов: Ако няма хора, жертващи се за родината, тя се разпада

Ивайло Христов е роден през 1970 г. в гр. Горна Оряховица. Доцент по история на журналистиката и народопсихология в УНСС, доктор на науките. Автор е на ред изследвания, сред които: „Йордан Стубел. Монографичен очерк“ (2001); Лeдa Милева. Литературна анкета“ (2001, 2007); „Българинът в глобалния свят“ (2011); Душевност и национална съдба“ (2014); „Българският национален характер (19-20 век). Еволюция и трансформации“ (2014); „Основи на българската народопсихология“(2016). „Публичният образ на Васил Левски“ (2017). С доц. Ивайло Хростов разговаря Николай Искров, интервюто е публикувано във вестник „Сега“.

 

Г-н Христов, в „Публичния образ на Васил Левски“ задавате въпроса защо обществото избира именно Левски за символ на националния героизъм? И защо, все пак?
Левски е образец за политически лидер и е първата личност на Балканите, която се изправя сама срещу колосалната Османска империя, с пълната убеденост, че този колос може да бъда сразен и изметен от пътя на народите. Вън от съмнение е, че Апостола е най-ярката ренесансова фигура между своя народ, която е отрекла категорично всичко старо в мисленето.

Но сега виждаме, че някои лидери на Турция мечтаят май да си върнат „колоса“ с имперски измерения… Затова ли пак заостряте общественото внимание към фигури като Левски?
Дебатът за делото на Васил Левски не би бил толкова дълъг и драматичен, ако Апостола не е бил и идеал за нравствено съвършенство и морална монолитност на човека. В личността му всяка генерация намира „общ език“ между своите представители. На общностно ниво е налице потребност на хората от нещо, което да ги обединява, сплотява и позволява силите на съответното време да се насочат в единно русло. При българите историята, свързана с делата на Апостола, е именно това обединително ядро за отделните генерации. Без представата за живота на Апостолавсяко българско поколение би живяло някакъв много по-непоследователен, в определена степен хаотичен и като правило неплодотворен живот.

А можем ли да кажем, че националните герои имат два лик а- един истински, човешки, който никога изцяло няма да познаем, е един медиен, публичен, исторически?
В теорията и практиката на публичната комуникация една от най-често срещаните заблуди и грешки е смесването на понятията „репутация“ и „имидж“. Ето защо любопитно е да се разбере кои са най-съществените раз-минавания между репутацията (доброто име в реалния живот) и медийният имидж (изкуствено сътворената представа в медиите) на Апостола.

И кои са?
Няколко са. На първо място – формирана е тенденция Левски да се мисли не толкова от гледна точка на историческия контур, в който е действал, колкото с оглед на актуални политически адреси, свързани с оформящите се нови (различни) политически течения в българското общество, към които принадлежат отделните автори. Второ – с цел Левски да се превърне в образец, се формира и е широко разпространена в публичното пространство една ранна, романтично-идеалистична представа за Апостола. Началото й тръгва от текстовете на Захари Стоянов и Иван Вазов и се превръща във водеща обществена традиция. Тя е свързана най-вече с експониране на нравствената чистота на Дякона, която действително е рядко срещано явление – и то не само из българските земи. Така пред очите на читателите застава един обожествен герой, без драми, слабости и вътрешни съмнения. Непрекъснатото ласкаене и обсипването на Левски с прилагателни като „предвидлив“, „безпогрешен“, „безумно смел“, „гениален“ и пр. пречи за една обективна неговата духовна биография, както и за изясняването на редица спорни въпроси около живота и делото му.
– Какво имате предвид? – Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация (ВРО)? Или е само деятел практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Следователно Левски предаден ли е, или той в Къкрина сам е попаднал в клопката на заптиетата? В най-ново време започнаха истинските баталии около истината, свързана с гроба на Васил Левски. И най-важното питане: вярвал ли е наистина Апостола, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива – наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н. И не на последно място липсата на достатъчно документални свидетелства пречи да се обрисува психографията на Апостола. Защото, без съмнение, най-интересният аспект е самата личност – човекът Васил Левски! Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници.

В книгата пишете и срамни за нас неща – как богатите българи не са давали пари за народното дело, макар и заплашвани с разправа. Ала все пак това не е ли рекет по днешните, па и по тогавашните закони?
Практиката бързо показва, че разковничето за успеха на революционното дело са паричните средства, използвани главно за закупуване на оръжие и изграждане на комуникационна система. За съжаление при своите обиколки из България Левски се дави в унизително безпаричие, което го съпътства от начало до край. Неслучайно призовава в окръжното си писмо до революционните комитети от януари 1872 г. следното: „Друго спасение няма освен скоро да си продадем и ризите си и да заиграем нашето си хоро.“ Резултатът от този призив обаче е нулев. Оттук произхожда и голямата драма на Апостола – парите трябва да се събират със сила, с революционен терор, а той ненавижда насилието. Нужно е да се убива, а той мрази проливането на човешка кръв. Не обича кражбата, а се изисква да я върши в името на освобождението.

Значи почти хамлетовски измерения добива, така ли?
Ами той е трябвало да организира революция, т.е. едно кърваво дело, като се бори и надвива вродената си човечност. За него това е било изключително трудно, защото Левски е идеалист, а идеалистите обикновено са нежни и раними души.

Пари и идеализъм… А днес каква оскъдица ни мъчи – на пари или на идеализъм? Днешното ни общество по-зряло ли е политически от онова?
Несъвместими са – най-вече в посока на защита на националните интереси. Неслучайно усилията за вграждането на различна ценностна система в България от началото на 90-те години на миналия век започнаха с игнорирането на патриотизма като добродетел. Съвременните политици и дипломати не обичат твърде много думи и понятия като „национални интереси“, „отечество“, „патриотизъм“. Патриотизмът е най-вече обич към родно място, готовност да пожертваш нещо от себе си за отечеството.

Е, сложни са интерпретациите на тези термини…
Не са сложни: ако хората, живеещи в една държава, не обичат своя дом, език, семейство, традиции и обичаи; ако те не искат да се жертват за родината си, тя се разпада рано или късно.
***
Съвременните политици не обичат думи като „национални интереси“, „отечество“.
***

0 отговори

Остави отговор

Желаете да се присъедините към дискусията?
Оставете вашия коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *