Писателката Неда Антонова: Апостола не е икона, а човек като всички

Неда Антонова, писателка в интервю за вестник „Телеграф“.

– Г-жо Антонова, вие отдавна сте известна с историческите си романи „Войната свърши в четвъртък“ и „Не умирай вместо мен“. А сега се обърнахте и към Левски. Кое провокира интереса ви към този период от нашето минало?
– Интересът към темата „Левски“ не се нуждае от специални обстоятелства, които да я провокират. Едва ли има българин, който никога да не се питал не само кой е предал Апостола, но и кой го е изпратил на бесилото, а не на каторга в Диарбекир – наказание, което е изисквала нелегалната му революционна дейност.
– Вие донякъде разбивате стереотипния образ на Апостола като на някаква безплътна икона. Какъв човек е бил той всъщност?
– Народът го каза -Левски е най-достойният българин. Но той е човек и нищо човешко не му е чуждо. Той е бивал и тъжен, и самотен, и влюбен, и разочарован, и измамван, и отчаян, но най-често е бивал весел и винаги вярващ в народа и в идеята за високата цена на освобождението. Древните са казали: „Можеш да бъдеш и весел, и велик“. И Левски е бил.
– За прословутото убийство на „15-го-дишното ловешко чираче“ Стойчо Гергинов, което всъщност е бил 24-годишен леко дебилен мъж, се знаеше от един тесен кръг историци. Защо някак си този инцидент бе така прикриван в официалната биография на Левски? А вие доказвате, че такова убийство всъщност няма…
– Убийство има Стойчо Гиргинов, слугата на чорбаджи Денчо Хала-ча е пронизан с кама, когато влязъл в двора на чорбаджията и видял там двама непознати мъже. Естествената му реакция е била за започне да крещи, че в къщата са влезли обирджии. Според Христо Цонев-Латинеца, съратник на Левски, придружил го по лобния му път до София, единият
от мъжете обирджии извикал на слугата: „Млъкни бе, аз съм Левски“, но момъкът отговорил: „Не си Левски! Аз го познавам!“. Стойчо наистина е познавал лично Апостола, защото преди да стане слуга на Халача, той пет години е слугувал у младия търговец Иван Драсов, член на революционния комитет в Ловеч, и е виждал Левски по време на заседанията на комитета. Дори според някои от членовете на нелегалната организация слугата лично е обещал да помага на делото. Така че убийство е имало. Но че убиецът е бил Левски, твърди само един човек – онзи, който е съпровождал обирджията в къщата на Халача. Човекът е куриер на тайния комитет от с. Видраре и се казва Вутьо Ветьов. И смъртна присъда на Дякона се базира единствено и само на неговите показания -прецедент в европейското законодателство.

Има ли въобще „персонални“ убийства, извършени от него? Нямам предвид убитите в бой турски войници по време на сраженията в Белград или като четник с Панайот Хитов… По време на процеса член на комисията споменава, че Левски е убил заптие. Но на този мимоходом споменат факт никой не обръща внимание. Кому са били нужни тези подмени в биографията на Апостола? Само разминавания в спомените на очевидците или нещо друго?
– Разминавания в спомените съществуват, и то не само между отделните съвременници на събитията през 1872 г. в Ловеч, но и в спомените на самите съратници и познати на Апостола, споделяни през по-късните години. Дори първият биограф на Левски – Захари Стоянов, описва случая с убийството по един доста по-различен начин от онова, което съдържат показанията на Вутьо Ветьов. Има съществени разминавания и в твърденията на членовете на тайния комитет. Нещо повече – в първата година след Освобождението никой от ловешките съзаклятници не е искал да си спомни нищо от лятото на 1872 г., като и никой не е искал да признае кой е бил председател на комитета по това време,въпреки че България вече е била свободна и мнозина са се натискали да си приписват борчески заслуги и да получават пенсия.
– Интимният живот на Левски също е бил винаги табу за изследователите, но той е бил един нормален млад мъж. Освен Йова, за която пишете вие, имал ли е някаква връзка, дори чисто платоническа, и с други жени, например с Христина от Карлово?
– Личният живот на Левски – и като революционер, и като мъж – винаги е бил разказван на ръба на легендата. Трудно е било за неговите съвременници да отделят истината за личността му от ореола, изграден от мечтата и надеждата им. Има случай, когато, попаднал в капан в някакво село, той е бил принуден да се сгоди за дъщерята на местния чорбаджия, за да избегне залавянето. Много от неговите съратници са били жени. И те са работили в полза на идеята за свободна България, без дори да знаят какво е свобода, защото през петте века на робството представата за това духовно човешко право и благо е била непозната.
– В заключение -полезна или вредна е подобна идеализация на националните ни герои? Или това е обща тенденция, на която са подвластни всички народи?
– Всеки народ има нужда от мечта за себе си и той търси някой от най-достойните свои чада, в когото да се припознае.И надарява своя избраник с всички онези качества, които самият народ иска да притежава, но понеже не смее да си повярва, надява се децата му да ги постигнат. И винаги им дава за пример оня, избрания, най-достойния… И така от човешко същество го превръща в икона.

0 отговори

Остави отговор

Желаете да се присъедините към дискусията?
Оставете вашия коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *