180 години от рождението на В. Левски

/ през погледа на двама великотърновски професори/

Oтшумя „като приказка” поредната кампания на демонстративна признателност към де-лото на „най-великия българин”, когото навремето една от най-авторитетните наши киноинституции квалифицира като „демон на империята”.

(По-възрастните може би се и досещат, че водата си И. Вазов е на-рекъл Апостола „демон вездесъщ”). Върху фона на все порадващото национализма чувство на преклонение към стореното от Васил Левски стана ясно, че народът възприема повече иконопочитателството, а не толкова осъществяването идеалите,които той оставя след смъртта си. Ако бъдем честни трябва да признаем, че иконопочитателството е валидно както за „обикновения българин”, така и за властимеющите, не само в наше време. За последните може и повече да се шуми по темата напр. за гроба на обесения пръв наш национален герой, до-като за идеалите и за-ветите му „да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили” – затова по-добре е по-малко да се говори. Зер „не му е сега времето” – нали се сещате в писмото си до Пан. Хитов от 10 май 1871 г. Големият Карловец по библейски е заключил,че „времето е в нас и ние сме във времето;то нас обръща и ние него…”. За днес управляващите, а и за техните предшественици, загубили политическата власт, поради криптоклиентелизма си ужким социалисти, „Времето” сега трябва да се използва, за да се разшири чрез властта класата на социалноимущите българи, т.е. на ония, които Левски допускаше да бъдат привлечени за „общо-народното дело”, дори и с цената на революционен терор. Пък след това елитът ни допуска, че може да се мисли и за големите проблеми на „Българско” !!! …

И ето че тази години сред изследователите на делото и идеите на Левски засияха по-ярко откогато ида било блясъците на разноезичие и противоречие. (Поради спецификата на изследователския поглед не ще се занимаваме със съдържателния трудна писателя Николай Иванов, а и с труда на големия учен акад. Константин Косев). За сметка на това ще акцентуваме върху различия в нюансите на гледните точки на двама университетск иучени от В.Търново, поставящи различни по обхват тематични акценти в изследванията си за Апостола.В най-новата книга на проф. д-р Пламен Павлов „В.Левски –другото име на свободата”. С., 2017, 415с. се прокарва напр. теза, че революционният терор като курс на ВРО, оглавявана от В. Левски, е естествен продукт на нейното вътрешно развитие, в условията на дефицитна парични средства.Тази теза обаче легитимира и увлеченията в прилагането на такъв курс – и в тактиката на Д.Общи по отношение Арабаконашкия обир, а и в тактиката на са-мия В.Левски, разрешил както убийство на ловешкия владишки наместник дякон Паисий, така и провел Ловешката акция в дома на Денчо Халача. В по-ранния труд пъкна без време от ишлияси проф. дин Иван Стоянов ”Нови щрихи към идейните възгледи и дейността на В.Левски”. В. Т., 2012г. нещата са представени по малко подругначин: не отричайки революционния терор по принцип, проф. Стоянов намира, че прилагането на този курс в условия на новосъздаваща се, неукрепнала и с недостиг на финансови средства комитетска организация, през лятото и есента на 1872 г. не само не е полезно, но е и вредно за бъдещето на ВРО. Нещо повече – чужд на идолопоклонството, Стоянов счита това за значителна грешка на Апостола. Без да допускаме омаловажаване или подценяване труда на проф. Павлов, който не отрича изобщо допускането на слабости и грешки и от страна на Апостола, трябва да посочим, че отличният стил на изложение върху фона на широката панорамна картина на регионални и национални процеси, силната фактологична уплътненост в изложението, в книгата бледнеят пред ревностната защита на всичко, сторено от Левски. Или пък се стига до омаловажаване на замисли и действия, които биха хвърлили петно върху идеализирания образна Апостола – напр. замислите да бъде ликвидиран Христо Георгиев в сътрудничество с Христо Ива-нов-Големия, личният краен критицизъм към Г.С.Раковски.

В книгата на проф. Стоянов мотивирано се защитава, че тезата за „чиста и свята република”, прокарана в Каравеловия в. „Свобода”(февруари 1871 г. в до-писка, приписвана на Левски), е конюнктур но манипулирана от Н. Кондарев и че в нея става дума за „свобода и всекиму своето”. Макар и да стои на същото мнение, по отношение на принципа за  републиката, проф. Павлов не приема тезата на своя бивш учител,че стилово-езиковият анализ на съдържанието на текста в дописката говори повече за авторство, а не за редакторство на този документ от страна на Л. Каравелов. За това и публикува дописка-та изцяло в книгата си към раздел „Документи”, което не следва да квалифицираме като значима грешка, ако не фигурираше заглавие „Дописка…”. Само че аргументите на Стоя-нов не са оборени ни най-малко. Сериозен дисонанс съществува между двамата професори и по отношение оценяването на съвместното живеене на В. Левскии Хр.Ботев в край букурещката вятър намелница през декември 1868 г. Проф. Стоянов намира, че такова съжителство най-вероятно не е имало, че то е по-късно митотворчество, излязло изпод перото на Захари Стоянов (с.38-44), който приема на доверие устни разкази на Киро Тулешков, постоянно не можещ да намери уж опазени от него писма на Ботев. В дух на странична интервенция по казуса, бих допълнил това, че търновецът К.Тулешков, който понареждане на Букурещкия БРЦК се заселва в Болград като директор на Болградската печатница към гимназията и започва издаването на в. „Български глас”, е първият, дръзнал да подготвя биография за убития свой близък Хр. Ботев още през есента на 1876 г., като за издаването на брошура по този повод търси спомоществователи…Такива обаче не се намират и подготвената от него биография не вижда бял свят.

Тулешков предава запомнени от него „наизуст” писма от живия Ботев и ги разказва на З.Стоянов, който с емоционално обагреното си перо ги представя като чиста реалност и… така се ражда митът за съвместното съжителство на Ботев и Левски. Тулешков, за разлика от З.Стоянов, умира късно /в 1904 г./, без да открие Ботеви писма в архива си и да вземе отношение по вълнуващите обществеността проблем за близостта между Ботев и Левски. Бие на очи различният методологичен подход на двамата автори при осветляване на различни въпроси около биографията на В.Левски. Павлов е по-склонен към идеализация на нашия национален герой № 1. За Стоянов величието на В. Левски следва да виждаме не в „оригинална” гениалност при загърбване на четническата тактика от времето на Г.С.Раковски, а в способността му да адаптира, не без грешки и проблеми, немалка част из опита на европейското революционно движение към специфичната наша действителност. Като революционер, кръвно свързан с народа в Българско, В.Левски стои по-далеч от емигрантските конфликти и противоречия. Но и той не е застрахован от влиянието на вътрешни и външни фактори. И не е застрахован и от желание да види в най-близка историческа перспектива резултати от създадената вече революционна организация. „Хората не са ангели”– бе заглавието на едно популярно навремето произведение на известен украински писател (Иван Стаднюк– 1920-1994 г.) Тази аксиома би следвало да прилагаме и в оценката на историческите реалности. Същността на историознанието като наука, като историология, повелява това. Достатъчно е обаче да възприемем това знание като словесно изкуство, можещо да възпитава новите поколения в добродетели и в отвращение от пороците, и тогава не ще е нужно да се взираме в тъканта на процесите от миналото. Идеализацията и заклеймяването са двата полюса на подобен подход. Ако искаме историята да бъде наш учител и освободител от грешките на отишлите си вече дейци, ако желаем да тържествува историческият обективизъм, тогава следва да си спомним, че първото значение на древногръцкото понятие ίςτωριά е… изследване. Само тогава бихме могли да преживяваме душевното състояние на интересуващите ни исторически личности, като в същото време не се „сливаме” с тях на-пълно. Това е методът на “verstehen”-a /”на разбирането”/, на който ни учи големият германски философ Вилхелм Дилтай. / 1833-1911 г./, още в края на XIX в.“Какво е наука ? А какво е изкуство ?” – бе задал навремето въпроса големият български учен, със световен при-нос в науката, акад. Румен Цанев, (1922-2007г.) – представител на молекулярната биология. Отговорът му бе: „Едното е мисъл, а другото – чувство. Едното е истина за тази Вселена, а другото истина…в душата родена”. Нека редом с любовта и уважението си към най-бележития български борец за национално освобождение, отворим душите си чрез ключовете на науката към истините за онази епоха, в която прорастваха кълновете на близкото, но не толкова ясно тогава българско Освобождение !

Проф. дин Калчо КАЛЧЕВ

Може да свалите новината в PDF формат от тук (Източник: Телеграф Балчик).

0 отговори

Остави отговор

Желаете да се присъедините към дискусията?
Оставете вашия коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *