Проф. Румен Ваташки: Дори не знаем къде е гробът на Левски – това говори много за нас българите

Историкът проф. Румен Ваташки в интервю за Tribune.bg. За патриотизма, саможертвата на Апостола и периодичните искания за канонизацията на Левски. 

Какво знаем и какво не знаем за Апостола на свободата ние българите и дали сме достатъчно патриоти? Днешният ден наистина обединява българите и представителите на различните политически сили. Но мисля, че това е за един ден. От утре пак ще започнат противопоставянията и това е типичната черта на българите – разединението.

Периодично се появяват искания за канонизацията на Левски за светец…

Аз мисля, че тази тема изобщо не е на дневен ред за българското общество. Мога да кажа, че това, което най-много бие на очи срещу една евентуална канонизация, е че в България липсва църковна почит към Апостола. Васил Левски е известен като Апостол на свободата, т.е. борец за национално освобождение на българския народ, а не Апостол в църковния смисъл на думата. Той е национален и политически идеал за българите, защото и самите ние имаме нужда от него. Много важно нещо при една канонизация е да има гроб и този гроб да бъде център на поклонение на християни, а не на политици. Само на християни, на вярващи хора. Ще направя аналогия с последната канонизация в Българската православна църква. Това е канонизацията на архиепископ Серафим Соболев, която беше през 2016 година. Той е служил в Руския храм „Свети Николай Чудотворец“, така известната сред софиянци Руска църква. Вие си спомняте, че преди да бъде извършена тази канонизация, хората се стичаха от цяла България към този храм. Посещаваха гроба му, търсеха молитвена закрила, помощ от този духовник. При Левски няма такова нещо. Не може такива настроения да идват от представители на политически партии. Как да има някаква християнска почит като няма свети мощи, изобщо не се знае къде е гробът на Васил Левски!

Нормално ли е и до днес да не знаем къде е погребан той? Това е много жалко и говори много лошо за нас българите.

Това показва, че той в годините непосредствено след Освобождението не е бил толкова тачен. Това поклонение към него идва на по-късен етап. Все пак в годините, които са били по-близки до обесването на Васил Левски, в началото на българската държавност след Освобождението, българите са могли по-лесно да установят къде е погребан Дяконът. Вече според мен вече е безнадеждно, много е трудно да се открие гробът на Левски.

Казвате, че Левски е светец в душите и сърцата ни?

С делото си, със саможертвата си в името на свободата на България. В крайна сметка той е български национален герой и е икона и светец в сърцата и душите на българите от десетилетия. Това е по-важно отколкото да бъде канонизиран. Ще ви дам пример с друг светец – Свети Паисий Хилендарски. Вие знаете, че той е идеологът на българското национално Възраждане с написването на „История Славянобългарска“. Но в крайна сметка неговата канонизация някак е пресилена. По-скоро политическа, по-скоро национална, не бива, не бива да се насилват нещата. И не бива да се оказва натиск върху българската православна църква, за да взима такива решения, които някак си не са уместни. По-скоро задоволяват определени политически амбиции на партии, отколкото да служат на църковното дело в България.

Какво наистина не ни достига от гледна точка на патриотизма и защо винаги в нашето общество се е стигало до противоречия относно делото на един или друг наш революционер и борец за свободата на България?

Традиционно при нас българите няма единомислие. Трябва да се пренебрегне егоизма, егото на отделни личности и на отделни политически партии. Националните проблеми да бъдат приоритетни и да не се търсят политически дивиденти. Партиите да проявяват национална отговорност. Такава има в Гърция, в Сърбия. Докато при нас има голяма разединеност. Фактът, че върху основите на българската народност в Македония се създава изкуствена македонска нация и то на антибългарска основа, говори що за политици сме имали през годините и колко е била вредна политиката на определени политически партии по отношение на България!

Андреа ДРАГАНОВА

Радослава Манова, Община Перник: Апостола е символ на вечната битка между доброто и злото

Радослава Манова, секретар на община Перник, в интервю за предаването „Перничани – потомците на Кракра“ на Радио „Фокус“.

Днес се навършват 146 години от обесването на Васил Левски. Той остава завинаги в българската история и памет като най-голямата фигура в освободителното движение. Неговият плам, вяра в народа и отказ от примирение са мерилото, което трябва да използваме и днес. И нека не забравяме думите му: „Дела трябват, а не думи“. Повече за делото му ще научим от Радослава Манова, секретар на община Перник, на която казвам добър ден.

Добър ден.

Госпожо Манова, след толкова трансформации през годините, как изглежда образът на Апостола днес?
Ще започна с това как изглежда и какъв е образът на Левски в моето съзнание. А образът на Левски в мен е още от първите ми детски спомени. Наред с приказките за красиви принцеси, за силни и горди царе, аз помня легендарните разкази за Апостола – символ на вечната битка между доброто и злото.
В училище синеокият лик на Апостола ме гледаше от стената на класната стая, а учителят ми по история търпеливо и с любов изгради образа му по-сложен и многопластов. Тогава в образа на Апостола се сляха красотата и ренесансовите пориви на надеждата със себеотрицанието и героизма на големия дух, който гледа смело напред в бъдещето. Тогава разбрах, че само гениалната личност с размах и безкомпромисност може да превърне нощта в ден. Разбрах, че светлият образ на Апостола принадлежи не само на нас, българите, а и на целия човешки род, със смелите си прозрения за бъдещето, за един по-справедливо и разумно устроен свят. Днес аз се моля и зова всеки един от нас, във всяка добра и светла мисъл на душата си, за всяко добро свое дело да припознае Апостола. Тогава той ще бъде в нас и ние ще бъдем в него, и цялата ни позитивна енергия ще се влее в Отечеството.
Разбира се, всеки народ има своите велики личности, които са еманация на най-трепетните и силни въжделения и търсения на същия този народ. И според мен венецът на българското Възраждане, еманацията на въжделенията на цял един български народ са Левски и Христо Ботев. Те сякаш са се слели със самата България. Животът им, делата им, образите им, заветите им, творчеството им обаче не остават застинали във времето, а прекрачват границите на миналото и смело живеят в бъдещето и днес също са живи.

В съвремието успяваме ли да запазим завета на Васил Левски?
Левски прекрачва не само времевите и пространствените граници, а той се е превърнал в един общочовешки символ. Този безсмъртен живот живеят само гениални личности, които са изпреварили с идеите, с делата си, със заветите си времето, в което живеят. И те всъщност се превръщат в пътеводни звезди на целия човешки род. Заветите на Левски са много. Всички знаем много и сме чели много за Апостола. Затова по-добре е да не говорим, а да го носим в сърцето си и в делата си – така, както и самият той казва: „Дела трябват, а не думи“.
С гениалните си прозрения за свободата, разбирана многопластово, не само като национална свобода, но и като социална и личностна, с разбиранията си за чиста и свята република, в която да няма разлика между българи, турци, арменци, цигани и в която всички ще живеем в сговор и ще бъдем равни пред закона, с усещането си за времето, че личността е тази, която може да преобърне и да промени както себе си, така и света и времето, в което живее, със себеотдадеността, без да търси нещо в замяна, на Отечеството, на народната работа. Както самият Левски казва: „Аз искам да видя Отечеството си свободно, пък ако щат ме нареди и патки да паса“ и „Ако спечеля, печеля за цял народ; ако губя, губя само мене си“.
С модерното си разбиране, че от нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи, Левски е жив и днес. Както казах, не да говорим за него, а да го носим в сърцата и в делата си. Тогава всеки един от нас ще промени и мястото, в което живее и света. Трябва да осмислим и приемем, че желаните позитивни промени зависят от всеки един от нас и всеки един от нас трябва да отвори разума си, сърцето си за малко идеализъм, доброта, моралност и етичност в нашия за съжаление толкова материален свят.

Госпожо Манова, достатъчно ли е да си спомняме за делото му само в деня на неговото раждане и смърт?
Аз сега ще се повторя – не. Всеки ден всеки един от нас трябва да носи в сърцето си, в ума си, в разума си делото, заветите на Апостола. Ще си позволя да цитирам един испански есеист и философ, който призовава в есето си „Гробът на Дон Кихот“ целият испански народ да следва своята пътеводна звезда, която в случая е Дон Кихот. А пък аз бих казала – нека нашата пътеводна звезда, която да следваме във всеки един миг, във всеки един ден, да бъде Апостола.

Госпожо Манова, въпреки че сте секретар на Община Перник, вие сте и дългогодишен учител. Вашето лично мнение – достатъчно ли се набляга в учебните материали за делото на Васил Левски, а и като цяло за делото на нашите видни личности, борили се за свободата на България.
Смятам, че за това да носим тези образи и личности, тяхното творчество, техните дела и да ги разбираме, зависи не само от българското училище и от часовете по история или литература. Зависи от първите години в детството ни, зависи от семейството и от дома ни, зависи от цялото общество. Смятам, че в учебните програми по история, по български език и литература, се говори много за всички онези светли личности от българското Възраждане – Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Вазов. Искам да кажа, че това говорене ако бъде направено с любов от учителя, то тази любов, усещането за гордост от тези личности, повярвайте ми, ще се предаде и на нашите деца.

Госпожо Манова, освен чрез полагане на венци и цветя и поклонение пред славното дело на Апостола, как Перник отбелязва деня?
Искам да кажа с гордост, че Община Перник се включи много активно в честванията по случай 180 години от рождението на Апостола, като с помощта на инициативен комитет реализира две изключително ценни книги. Едната с автор Александър Стефанов – „Васил Левски в изкуството и паметта ни“; и другата – „Небе с ръка не хваща“, като втората книжка е уникална, защото в нея са събрани песни, които Левски е обичал и пял, и дори песни, които Левски е сътворил. Малка, но уникална книжка по своята същност, защото тя поглежда на Апостола и го вижда от един нов, съвсем непознат за нас ъгъл и така отбелязва още една страна от неговия светъл образ.

Кое е най-важното, което трябва да запомним от заветите му?
Не бих могла да избера само един завет. Може би този, който лично мен много ме вълнува, е усещането му за времето, изразено във: „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас преобръща и ние него преобръщаме“.
Симона ДИМИТРОВА

Искрен Красимиров, режисьор: Левски вече е канонизиран в съвестта и съзнанието на българите, един официален документ ще бъде никому ненужен

Режисьорът и основател на проекта „НЕзабравимата България“, в интервю за Радио „Фокус“ – Пиринпо повод 146-ата годишнина от обесването на Васил Левски.

Вчера и днес с ритуали в цялата страна отбелязваме 146-ата годишнина от обесването на един от най-големите български герои Васил Левски. В тези връзка нека започнем разговора си така – за Вас Апостолът на свободата е?
Много неща. Мога да Ви кажа какво е и какво не е. Например за децата, които посещавам всеки ден в българските училища – Левски е нещо сравнимо с Бог. Аз също го сравнявам с Бог, казвайки им, че за мен той е българският Иисус Христос. Той е икона. Той е легенда. Той е идеал. Но въпреки всичко, Левски не трябва да бъде само това. Той трябва да бъде един жив пример и човек, след който бихме могли да тръгнем всички. Смятам, че трябва да го последвам, за да започнем да правим една нова България, която ще бъде различна от това, което е в момента. Или поне така смята един от нашите приятели проф. Иван Стоянов – Светла му памет. Той изигра решаваща роля в нашия филм за Васил Левски.

Левски ни оставя много завети. Вие как мислите – коя е най-ценната му мисъл, която може да бъде приложена и днес?
Често казвам и на децата, но и на възрастните, особено, когато съм в чужбина – защо никой политик не се опита да спази заветите на Левски почти век и половина? А те са много прости – свобода и чиста Република; равенство за всички етноси без значение дали са българи, роми, турци, евреи. Левски е казвал, че всички трябва да сме равни, стига да спазваме закона. Това е единственото условие, което поставя Левски в бъдещото устройство. Ето още нещо, което е много важно и той споменава за пръв път – устройството на бъдещата българска държава. Дори Любен Каравелов и другите ни революционери казват – военни закони и когато се освободим ще мислим какво да бъде устройството. Докато Левски, дори само в условията на две действащи републики в цял свят – САЩ и Швейцария казва, че България трябва да бъде демократична република, когато се освободи. Наистина той е бил един гений, един човек, който е надскочил съвременниците си.
Себеотрицанието и саможертвата на Апостола имат ли нещо общо с днешната ни представа за Родолюбие?
Много немислимо, особено за децата сега е как така ще тръгнеш да се жертваш, да си дадеш живота за каузите, които са имали нашите революционери. Затова, когато говоря и за Ботев, им казвам как той е оставил семейството си и невръстното си дете, за да даде живота си за нас – потомците. Това е нещо, което много трудно се приема от сегашна гледна точка. Но хора като Левски и Ботев именно с това се издигат до най-високите висини на нашата история. Това се случва чрез тяхната саможертва. Точно затова за мен те двамата са сравними с българският Иисус Христос.
Според Вас какво би казал Левски ако живееше в нашето съвремие?
Много неща не биха му харесали. Много неща не биха му допаднали. С много неща нямаше да е съгласен. Бих Ви цитирал Стефан Стамболов, който казва за Ботев, ако беше жив, че неговата страст, неговата полемика, неговата огнена натура би го накарала да ламти за власт, за постове и евентуално накрая всичко това би го извело до бесилото. Виждате ли за какво става въпрос? Така, че ако и Левски беше жив днес, то сигурно отново щеше да стигне до бесилката, само че не турската. Защото както вече казах той е надскочил времето си, но е останал неразбран от съвременниците си. Открито е обиждан в много писма, но това е защото не са го разбирали до край. А всъщност неговите стремежи са били уникални.
А още ли щеше да пита „Народе – с четири въпросителни знак?
Когато в моя филм гледаме с децата именно тези четири въпросителни знака, те винаги предизвикват различни реакции. Някои се смеят, други плачат. Но аз тук отново бих Ви цитирал проф. Иван Стоянов, който питаше, защото по-дългия път от Къкрина до Ловеч; от Ловеч до Търново; от Търново до София не се намери някой, който да направи нещо, за да освободи Левски. Какъвто и да е било опит. По целия този дълъг път – колко ли са станали въпросителните след „Народе“? – мисля, че са били доста повече от четири.
В тази връзка – много са теориите, свързани с това как е заловен Апостола. Знае се, със сигурност че това се случва в Къкринското ханче. Според най-разпространената легенда – той е задържан докато се е опитвал да прескочи ограда, но се е закачил на нея. В протоколите от разпитите на Извънредната комисия обаче са записани показанията на Левски, в който той казва: „Към десет часа сутринта по турски, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана. После започнах (опитах се) да бягам, обаче държащият не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата (и) аз паднах там. Заловиха ме…“. Вашето мнение по темата какво е?
Наистина има много версии по тези тема. Знаете, че най-разпространената от тях сочи поп Кръстьо за предател на Левски. Други се съмняват в съдържателя на Къкринското ханче – Христо Латинеца. Трети сочат Величка поп Луканова и нейния баща поп Лукан като евентуални предатели. Истината е, че предателите на Левски са много. Като се започне от Каравелов и се стигне през всичките тях до Анастас поп Хинов, Димитър Общи и така нататък. Реално обаче говорим за една непредпазливост от страна на самият Левски, който при една среща с две заптиета в местността „Пази мост“, казва на едното от тях: „Аз съм от Ловеч, не ме ли познаваш? Аз те познавам“. В крайна сметка това е нещото, което го издава. И факта, че са изпратени десетина набързо събрани стражари говори, че те са преследвали едно съмнително лице. Не самия Дякон, не „Демона на империята“. В Ловеч е имало много по-подготвени турски служители. Така че според мен истината е, че фактически предател няма, но все пак Левски рано или късно е щял да допусне някаква грешка. Няма как – говорим за години, в които той е бил в бягство. Мисля си, че той е знаел къде отива. Както и Ботев е знаел, че отива към своята голгота. И той го прави. Въпреки всичко, за да спаси нас – българите.
Вие сте автор на филма „Лъвский – европеец в българско“. Спрял сте се на доста интересно заглавие. Защо и всъщност какво е посланието на лентата?
Както казват и сценаристите на нашият филм, Левски е първият европеец, с европейско мислене революционер, който действа на територията на Балканския полуостров и българско, както самия той казва. Във филма ние го сравняваме с Джузепе Мацини, Джузепе Гарибалди, Шандор Петьофи и с други велики личности. При моите посещения в чужбина, наскоро бях в Унгария, Белгия, Австрия, всички казват, че няма друг, който да е бил на нивото на Левски и Ботев. Така, че наистина имаме повод да се гордеем с тези две емблеми и то не само в дни като днешния, а всеки ден. Аз поне така правя сред децата.
Левски е бил много неща – монах, учител, някои казват дори политик и така нататък. Какво го е превърнал в човекът, на когото днес се възхищава целият български народ?
Именно разнообразния му талант. Ако питате нашата сценаристка, тя ще Ви каже, че Левски е бил и счетоводител, и деловодител, и много други неща. Той наистина е имал разностранен талант в различни сфери на дейност. Той е успявал да управлява революционната организация по най-добрия начин. Това го прави какъвто е – различното му виждане за нещата. Той е смятал, че за всичко трябва да се води отчет, а не както Димитър Общи, който е ходил някъде, платил едни пари и както пише самият Левски – нито помни, нито писал къде ги дал. Докато Левски е отчитал всеки грош. Това е европейското мислене – наследниците да видят черно на бяло кое за какво се е изразходило. Историята всъщност е затова – ти сам да търсиш, своите собствени отговори. Да намериш истината за своя Ботев, за своя Левски. Това е и моето послание, както към децата, така и към Вашите слушатели и читатели.
Последният ми въпрос към Вас е свързан с една тема, която винаги става много актуална, когато има годишнина, свързана с Левски. А именно въпросът, свързан с канонизирането на Апостола. Защо според Вас този въпрос толкова години остава нерешен и трябва ли наистина това да се случи?
Дори сутринта проведох спор с един наш почитател, който твърдеше, че Ботев заслужава повече да бъде канонизиран. Интересното е, че той беше от Карлово и вместо да има местен патриотизъм, обявявайки Левски за светец, той заяви, че Ботев е повече светец. Но виждате ли – има различни мнения по въпроса и това е хубаво, когато са няколко тезите, които се противопоставят. А иначе какво означава да е канонизиран? – Левски е канонизиран в съвестта и съзнанието на българите, на децата, най-вече. Защо е необходим един официален документ – никому ненужен. Левски винаги остава в нас и именно това е посланието – не само да се прекланяме пред портретите и да гледаме на него като на икона, като на някакъв недостижим идел. Това трябва да е точно обратното. Трябва да гледаме на Левски като на един жив човек, който дори днес е сред нас. Той трябва да бъде приеман като пример, след който можем да тръгнем и днес, за да осигурим по-добро бъдеще за децата ни, но и за България.
Ливия НИНОВА

Проф. Пламен Павлов: Левски е заловен в резултат на мащабна операция, в която няма политическо предателство

Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка със 146 години от обесването на Васил Левски. 

Проф. Павлов, днес отбелязваме 146 години от обесването на Васил Левски. Има различни предположения за причините за залавянето на Левски – някои твърдят, че е поради предателство от съмишленик, замесва се и името на поп Кръстю, а според други проучвания предателство не е имало. Може ли да проследим залавянето му?
И до днес споровете за това продължават. Има и страни, които предполагат, че поп Кръстю е замесен, но като цяло надделява мнението, че по-скоро става дума за една полицейска операция на османската държава, която продължава месеци наред. Пуснати са изключително много шпиони, проследени са и писма от и до самия Васил Левски, затова много по-близко до истината е мнението, че той е заловен в резултат на една мащабна операция, в която политическо предателство на практика няма. Що се отнася до поп Кръстю Никифоров – няма основание да бъде подозиран в подобен грях, макар че той в интерес на истината е в конфликт с Васил Левски по това време и е хвърляло сянка върху неговото отношение към въпроса.
Истината е, че Васил Левски потегля от Пазарджик към Ловеч и Къкрина. Въпреки че има предупреждения да не го прави, той смята да мине през Ловеч, защото там се намират много важни книжа на Български централен комитет (БРЦК). Заедно със своя верен привърженик Никола Ръжанков, с оръжия, минава през Карлово и там има среща със своите роднини. От там нататък е дискусионно от къде е минал. Обикновено се смята, че е минал от прохода Троян – Кърнаре, дори има и разкази за някакви премеждия, но това не е доказана история. Аз съм много по-съгласен с Иван Лалев, един от най-добрите познавачи на делото на Левски и бивш директор на Ловешкия музей, който смята, че той минава през един малко по-сложен маршрут по планински пътеки, а не през „официалните проходи“. След това Левски се озовава в Ново село, днес Априлци, където пребивава известно време. От там отива в село Микре, където има структура на вътрешната революционна организация. В Микре Левски стои няколко дни и от там пише последните си писма. Това е много важна точка в маршрута от София до Велико Търново и Варна и там е имало много ханове. Имало е и верни хора на организацията и Левски се е опитвал да следи какво става. Вече в самия Ловеч е за не повече от денонощие – взема каквото успява да намери от своите най-верни привърженици и от там заедно с Никола Цвятков (Бакърджията) тръгва към село Къкрина. Тук вече е и известната случка „препъни мост“, където го срещат заптиетата от един патрул. Някои учени и автори правят изводи, че той е бил заподозрян и че на втория ден на Коледа (26 декември) той посещава лозето си в Кърджали. Нека обърнем внимание, че той e бил облечен с турски дрехи и най-вероятно се е представял за българин-мюсюлманин, каквито има достатъчно много и в момента там. Така че, тази презумпция, че на връх коледните празници отива да си посещава лозето, за мен не е много основателна.
Когато той отива в Къкрене, отсяда в Къкринското ханче, което е държано от Христо Цонев – Латинеца, който също е верен привърженик на организацията. Там самият Христо Цонев – Латинеца му е казал, че в предишните дни ханчето е било проверявано и инспектирано от полицията. Няма да разказвам цялата история, където в ранните часове на следващата сутрин Левски и Никола Цвятков (Бакърджията) са изненадани, като не е имало начин да избягат.
Оттук трябва да кажем няколко думи за по-нататъшната история. Левски е отведен с Никола Цвятков (Бакърджията) и Христо Цонев – Латинеца, който се е върнал и също е арестуван. Те са закарани в Ловеч и там в полицейското управление дори им е показана снимката на Левски. Това е същата снимка, която наскоро откри младият колега Виктор Комбов, уредник в Националния музей „Васил Левски“ – Карлово. Тази снимка сме я коментирали с г-жа Дора Чаушева, директор на музея и със самия Виктор Комбов. Снимката е известна вече на обществеността и именно тя е попаднала в ръцете на турската полиция и е разпространявана. Това става много късно и също опровергава така популярните митове за предателството. На практика полицията на Османската империя и целият този тираничен апарат разполага с описания на Левски, но със снимката те разполагат може би от края на октомври и началото на ноември. Но тук парадоксалното е, че те показват снимката на Левски и на неговите двама другари и на практика те не го познават. Той отсяда в Търново, където е окръжният център, всичко вече е в рамките на дунавския град, със столица Русе. Именно в Търново Левски е идентифициран. Там има проведена среща заедно с богатия Стефан Карагьозов и още един българин, чието име не знаем, където отново се показва снимката и в крайна сметка Левски е принуден да признае, че това е той.
Има много митове, че той е бил охраняван от две-три заптиета и че никой не е направил нищо, за да го освободи – това е пресилено и такива приказки бих каза, че са малко мазохистични. Левски е охраняван по време на пътуването от Севлиево към Търново от заптиета, ние нямаме представа какъв е броят им, но не са по-малко от двайсетина или трийсет души. Самото влизане в Търново, когато вече постепенно се задейства този апарат и се подозира, че именно той е заловен, още от околността на града го охраняват 150 конници. Вече от Търново към София, към другия окръжен център, в Арабаконашкия проход го охраняват 250 души – полиция и жандармерия. Левски и другите заловени са в нещо, като бронирани коли, подобни на американските, които сме гледали от Дивия Запад.
Това са едни лъжи и приказки на едро и хората или не знаят, или просто търсят някакви евтини ефекти, че той едва ли не, е охраняван от двама-трима души и никой не го е освободил. Разбира се, виждаме, че той е охранявам много сериозно – в Търново 150 души, през Арабаконашкия проход, когато това е главното трасе от Ловеч-Плевен- Орхание (днешния Ботевград) и съответно София, той там е охраняван от 250 души. Нека да припомня, че Ботевата чета е някъде малко повече от 200 души. Съвсем не е възможно толкова бързо да се организира някаква акция за неговото освобождаване.
Има и нещо друго, което аз не го казвам, като адвокат на Левски, но организацията на Апостола е сравнително млада. Тя съществува от около 2-3 години. Комитетите от по-зрелия вид са създавани или са изграждани на принципа на 1871-1872 година. Именно затова те нямат нужната подготовка и опит да извършат една такава сложна операция. Васил Левски гради една военна организация, това разказвам аз и в книгата си „Левски – другото име на свободата“. Ако искаме да направим някакъв паралел, нека да си припомним какво представлява ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) по модела на Левски. Нека припомним, че Гоце Делчев и Даме Груев са били с устава на БРЦК много често или пък са носели „Записки по българските въстания“ и са ги чели на македонските българи. Именно затова, имаме една териториална армия, но самите комитети са примерно от 9-10 или 11 души, които са сравнително ограничени. Но те са нещо като военни окръжия, ако използваме малко по-съвременен език, към тях вече върви първи и втори позив. Те са подлежащи на военна служба, ако може така да се изразим. Тя не може да бъде изградена, когато имаме непрекъснати полицейски акции, шпионаж и вътрешна опасност. Тук Търновският комитет в лицето на Христо Иванов-Големия, един от най-близките хора на Левски, прави една импровизирана акция, опитвайки се да запали конака. Там само няколко години по-късно заседава Учредителното събрание и се създават основите на Третото българско царство. Този опит за палеж обаче се оказва неудачен. Имало е някакви други подготовки, но нека да припомним, че турската власт действа нощем и с много голяма охрана. Тези упреци към комитетите, че не са направили нещо особено, до някъде са валидни, но не са съвместими с реалността. Военните командири са Левски и Димитър Общи. И двамата са заловени. Другите доскорошни търговци просто нямат опит да организират подобни действия.
Чрез снимките, които откри Виктор Комбов в държавния архив в Истанбул, ние виждаме какви са стъпките на турската полиция и османската власт. Това още веднъж показва, че Васил Левски е осъден не защото по неволя е убил Стойчо-слугата на чорбаджията Денчо, а защото гради конспиративна организация. Левски преди всичко е заловен и осъден на смърт, защото създава конспиративна организация. Той е осъден по 6 члена на Османския наказателен кодекс, които именно това предвиждат. Това са наказание за създаване на военна организация, за внасяне на оръжия, за създаване и печатане на устави, всичко това го има в архива в Истанбул. Това откритие от края на миналата година е една допълнителна светлина за сериозността, с която Османската държава се е заела за залавянето на най-големия в комитета. От друга страна обаче всички обстоятелства показват, че Османската държава много късно е разбрала и затова тя много бързо провежда тези следствени действия – обесване първо на Димитър Общи, после на Васил Левски, опитвайки се да ограничат случая, тъй като това е огромен провал. Турската държава като цяло смята, че това е някаква провокация под влияние на Сърбия и на Русия. Когато започват разследванията, се вижда, че е чисто българска работа и че самите комитети гледат с недоверие на Сърбия и за да прикрият този провал, турската държава бързо екзекутира двамата водачи, а другите заловени са осъдени на различни срокове заточения. Самата османска власт прави всичко възможно да не се даде медиен случай, за да прикрие своя провал. Този провал е на великите сили. Нито руската държава, нито Австро-Унгария са наясно какво става. Имаме запазени документи от австро-унгарската легация. Те дори не знаят името на Левски. Това показва какъв гениален конспиратор е Апостола и колко предани са дейците на организацията. Това още веднъж показва, че тези легални митове за предателството и издайничества ги има във всяка една държава, но в случая те са много пресилени. На практика нито Турската държава, нито великите сили са наясно с това, което правят. Всички са поразени от мащабите на това, което се разкрива по време на комисията в София.

Националният изпълнителен комитет на партия “Национален фронт за спасение на България” (НФСБ) призова Светия Синод на Българската православна църква да канонизира Васил Левски. От формацията настояват и за лична среща с патриарх Неофит. Този въпрос е поставян и преди през годините. Възможно ли е според Вас Апостола да бъде обявен за светец или не? Ако не, защо?
Той вече беше обявен за светец от т. нар. алтернативен синод на времето. С него има и митрополити, които после се помириха с официалния синод, така че в някакъв смисъл, това решение на практика е взето. Друго нещо, което е много по-важно от тези формални решения е, че са прави НФСБ и г-н Валери Симеонов да настояват за подобно нещо, защото в православния канон Левски е православен монах и няма никакво съмнение. Както казва Вазов: „обикновените селяни светец го зовяха“. И това е факт. Той е смятан за уникална личност още от своите съвременници. Българският народ е канонизирал Васил Левски. Канонизирал го е и Христо Ботев в своя последен календар. Там е именно и тази балада за обесването на Васил Левски. Много по-известен е календарът на Ботев с Хаджи Димитър, но той има още един от 1876 година, който е едно от последните му неща и на практика е почти непознат и има проблем, за да бъде открит, но се знае, че има такъв календар и той е със Свети Великомъченик Васил Левски. В православното разбиране има т. нар. „народна канонизация“, тоест започва отдолу канонизирането. Това не само е започнало, но се е и осъществило. Ние смятаме Левски за светец и е крайно време и Светият Синод да го разбере. Аз напълно се солидаризирам с това искане и за среща. Аз не знам какво може да каже Светият Синод, но знаем, че се носят някакви приказки как Левски бил убил човек, но ние можем да покажем много примери от нашата история. Например, Константин Велики, който е пълководец и е убил хиляди хора и дори е убил собствения си син, в момент на някакво психическо състояние. Това не може да бъде аргумент. Ние като народ и като нация, както и нашите сънародници в чужбина, смятаме, че Левски е светец. Това смятат и бесарабските българи и македонските. В Македония има дори създадена песен за Васил Левски преди дори останалите български земи. Нашите сънародници в Атина, с които имах щастието и честта да бъда, децата там също имат Левски за светец. Всички го имат. Българската православна църква, както и в други случаи, е крайно време да се вслушат в собственото си царство – в българския си народ.

На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. Апостола е обесен. Защо тогава почти всички българи честват паметта му на следващия ден – на 19 февруари? На какво се дължи това?
Това се дължи на някакво невярно изчисление, което става в края на 40-те и началото на 50-те години. Иначе до този момент, до началото на 50-те години, винаги паметта на Левски е отбелязвана на 6 февруари и съответно на 18-и по нов стил, защото за 19-и век датите се пресмятат не с 13, а с 12 дни. Тази грешка е допусната някъде първите години на „народната власт“. Там вероятно някой е сбъркал и има даже запазени заповеди на военната академия и на народното училище, където до началото на 50-те години датата е 18-ти февруари.
Аз допускам и тази многотонна история на България на един руски българин после двутомната и тритомната България от 50-те години, където вече се налага датата 19-ти февруари и се взема, но вярната дата е 18-ти февруари. И тук ние историците сме категорични. Искам специално да подчертая, че моят колега Петко Петков от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ води битка за тази дата, както и проф. Пламен Митов, както и комитетите на Васил Левски и фондацията, в която аз имам честта да съм председател. В крайна сметка, след като имаме вярната дата, по-добре, даже да не кажа, задължително е, да преместим от сега почитта към Левски на вярната дата. Стига се и до парадокса, че ние отбелязваме раждането на Апостола на 6-ти по стар стил, по нов 18-ти юли, но смъртта му на 19-ти февруари. А това е абсурд.

Свободата въпрос на личностна нагласа и на избор ли е или на функция на политическото устройство на държавата, в която живеем?
Това също е много сложен въпрос, който може да даде поле за размисъл на политолози, философи и историци, но това, към което се стреми Васил Левски е държава от европейски тип – демокрация. Днес има хора, които атакуват европейското и го замерят със всякакви дребни представи. Не че днес Европа няма за какво да бъде критикувана, напротив, защото има много неща, които са неприемливи за мен и за много други хора, като всички тези теми за свободен сексуален статус, семейство и т.н. и ние с право се противим на такива фриволни документи, като Истанбулската конвенция и разни други неща, които ни ги натрапват отвън. В крайна сметка по-добър политически модел от този тип демокрация, не е създаден. В този смисъл Левски не само е застъпник на тази идея, но той казва, че трябва да бъдем равни с другите европейски народи, а не с Русия и Африка. Нищо лично и нищо лошо не искам да кажа за когото и да било. Левски не може да се съгласи с отношението на западните демокрации към османска Турция, която европейските държави подкрепят. Това са двойни стандарти. В това отношение имаме примера на Левски. Той е все още актуален. Това е парадоксалното – колкото повече се отдалечаваме от неговото време, на практика, може да открием до колко той е съвременен мислител и държавник. Левски казва: „Свободата от нас зависи“ и ако ние не отстояваме своите права и не отстояваме ценностите си – християнски, общочовешки и морални, ние на практика се превръщаме в играчка на политиците, на външни влияния, на хибридни факти, на разделения на русофили и русофоби. Това е нещо, което е обидно за паметта на Левски. Той е типичен пример за български патриот и не е самотен. Той олицетворява една цяла армия от подобни съмишленици. В този смисъл, нашето възрожденско развитие и след освобожденското е като верижно в демократичните европейски ценности, в техния автентичен и съобразен с българските разбирания вид.

Няма как да не споменем и едни от най-известните думи на Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“. Какво успяхме да научим 146 години след смъртта на Апостола?
Всички цитати на Левски, които се поставят и понякога неточно се дават, те са в някаква конкретна ситуация. Тази знаменита негова мисъл е в писмо до Панайот Хитов, а тогава той е авторитет номер едно и той е така да се каже наследникът на Раковски, който е починал година по-рано. Левски е бил негов знаменосец и ако Хитов е бил генералът на българското войнство, то той е бил неговият помощник. Левски му казва, че иска да предприеме една организационна дейност, в която ще рискува себе си, но изглежда, че Панайот Хитов не го е разбрал достатъчно добре и българската полиция за политическа миграция в Сърбия и после в Румъния, дълго време не може да узрее за идеята на Левски. В крайна сметка, на общото събрание през пролетта на 1872 година, Левскикатегорично побеждава и оттук нататък е революционната организация, в която доминират вътрешните сили. Но крилатата мисъл на Левски, че „свободата от нас зависи“ е достатъчно силна и днес за всички.
Ирина ИВАНОВА

Виктор Комбов, Национален музей „Васил Левски“: Още не знаем кога е роден Апостола

Г-н Комбов, как се зародиха вашите интереси към този период от българската история и към личността на Васил Левски?
Още по време на следването си в Пловдивския университет се насочих към епохата на Възраждането. Тя е богата на много интригуващи и важни събития, предопределили съдбата на българския народ през следващата епоха. Когато започнах да работя в Националния музей „Васил Левски“, естествено този интерес се насочи към живота и дейността на Апостола. Така покрай работа си се замислих дали все пак няма още неизвестни на науката документи, които могат да хвърлят нова светлина върху неговото дело. За щастие се оказа, че има такива, и то в Истанбул.

Как стигнахте до тях?
След едно проучване със съдействието на колегите в Турция се случи тази командировка до Османския архив в Истанбул. Използвам случая да благодаря на директора на музея Дора Чаушева, която ме подкрепи. Там намерих тази интересна архивна единица, която съдържаше документи, свързани с Васил Левски. За тази работа бях изключително улеснен от колегите от Турция. Веднага ми бе издадена безплатна карта за работата в архива и получих пълното им съдействие. Архивът е изцяло дигитализиран и бързо намерих това, което ме интересуваше. А освен тези документи, свързани пряко с живота на Васил Левски, се натъкнах и на други такива, имащи отношение към българската история през Възраждането. Но каква точно информация съдържат, ще стане ясно, когато те бъдат преведени на български.

Какво представлява този архив и защо е в Истанбул, а не в столицата Анкара?
Той е част от турския Държавен архив. В него се съхраняват документи от османския период на турската история, който интересува и българските историци. Все пак до 1923 г., когато започва управлението на Кемал Ататюрк и се създава съвременната република Турция, столица на Османската империя е Истанбул. Навярно заради това са оставили там архивите от този период. А и физически навярно е било труд но да се пренесе това огромно количество документи в новата столица.

Навремето турски те архиви наред с румънските и съветските бяха най’ недостъпни за българските историци. Сега нещата явно са се променили драстично.
Преди да стане въпрос за командировката, направих предварително проучване как се работи там. Архивът има сайт, в който съдържанието му е публикувано на английски език и това ме ориентира какво мога да открия. В сайта изрично се подчертава, че всички документи са достъпни за работа с оригинала на място – както за турски, така и за чуждестранни граждани.

Вие владеете ли турски език?
Не, контактувах с колегите на английски. Нямаше никакви проблеми и напълно се присъединявам към призива на госпожа Дора Чаушева нашите османисти да се възползват от възможността за работа в този архив.

Какво още не знаем за Васил Левски?
Доста неща от живота на Апостола не са осветлени напълно. Дори се спори кога точно е роден. Защото няма документ, удостоверяващ това.

Искате да каже, че липсва неговото кръщелно свидетелство?
Колкото и парадоксално да звучи, такова няма или поне досега не е открито. Също така има много неща за изясняване около създадената от него революционна организация. Тя е имала строго конспиративен характер и затова липсват много доказателства за мащабите на нейната дейност. Има много още да се търси като документи.

Да се върнем към най-важното откритие, което направихте – оригинала на последната снимка на Левски, по която го издирва турската полиция. Защо един гениален революционер и конспиратор като него е постъпил толкова лекомислено, поемайки риска снимката му да попадне в полицията? Че дори е искал и тя да се разпространява сред местните комитети?
Трудно е наистина да се отговори на този въпрос от съвременна гледна точка. Тогава просто е било традиция и мода хората да се снимат и да си подаряват снимките. Както сега си подаряваме картички или си разменяме снимки по интернет. Дали е била наистина една фатална грешка, не мога да съдя.

В нашето историческо разбиране за тази епоха се е изградило едно схващане за изостаналостта на силите за сигурност на Османската империя тогава. Така ли е било наистина?
Има нещо такова. Все още доста се подценява потенциалът на Османската империя от онова време като полиция и разузнаване. Колкото и да е била неразвита в икономическо отношение, полицейският й апарат е бил доста модернизиран, като са ползвали всички нови методики на европейските полиции и разузнавателни служби. Имала е и доста силна шпионска мрежа по места, най вече в Румъния, която ги е информирала за това какво смята да предприемат нашите революционери.

Константин СЪБЧЕВ

Д-р Емил Кабаиванов, кмет на Карлово: Съединението е продължение на делото и идеалите на Апостола

Д-р Емил Кабаиванов, председател на Народното събрание, в интервю за празничната програма на Радио „Фокус“ „За честта и славата на България“ по повод 133-тата годишнина от Съединението на България.

Какъв е днешният ден за карловци?
За жителите на Карлово като българи и родолюбци Денят на Съединението е доказателство, че когато българският народ се обедини зад една кауза, без да се влияе от великите сили, той може да успее. За Съединението липсва подкрепа от Великите сили, даже напротив – има противодействие, защото на всички е било ясно, че една обединена България става по-силен фактор в балканската и европейската политика. Въпреки Великите сили, заради каузата нашият единен народ успява да сътвори Съединението.

Д-р Кабаиванов, България винаги е била силна тогава, когато е била единна, когато е била обединена. Защо е толкова трудно постижимо днес?
Това е екзистенциален въпрос.

То е въпрос на национална кауза, ако питате мен.
Така е. Отговорът на този въпрос ще ни даде и отговори защо България все не успява да постигне своите цели да бъде една уважавана, силна държава със собствено мнение по европейските и световни въпроси, мнение, което да бъде чуто, прието и с него да се съобразяват по-големите от нас. И преди да продължа, искам да подчертая, че карловци имаме и още една причина да сме горди със Съединението, а именно защото ние го възприемаме като продължение на делото на Апостола. Знаем, че той е един от дейците на Българската национална революция, който проповядва единение в името на голямата цел – българите в Мизия, Тракия и Македония да живеят в една държава свободни. Или както той се изразява – „И ние сме народ, и ние имаме право на това“, визирайки другите европейски народи, които вече са свободни. Съединението е продължение на комитетската мрежа на Левски. Може би отговорът на въпроса защо все не успяваме трябва бъде пренесен и към съдбата на Македония. Защо не успяхме преди повече от 100 години да направим тази обединена, единна България и стотици хиляди българи останаха извън територията на майка България? Една от причините е, че това не е угодно на силните на деня. В различни периоди това са били различни държави. Нашата освободителка Русия е била срещу нас, когато сме искали да постигнем единение на всички българи под един флаг и в една държава. И друго – партийните интереси в определени периоди от нашата най-нова история са били по-силни от общонационалната кауза. Така е и в момента. За това няма необходимото единение, за това нямаме национална кауза или доктрина. Няма желание и нагласа да се формулира, да се дебатира и всички да се обединим около нея. Затова България и в момента, макар и член на ЕС, макар и доскоро председателстваща Съвета на ЕС, според мен няма необходимия силен международен авторитет и малко се съобразяват с нас. А за това сме си виновни ние.

България в момента, д-р Кабаиванов, има такива предимства, за които нашите предци преди 133 години не са могли да мечтаят. България днес е в Европа, тя е обединена, а сякаш Съединението й е контрапродуктивно. Така изглежда. Съединението не е добра дума днес, не е на почит.
Съединението днес е на почит само на думи.

А къде го виждаме дори на думи? Погледнете Народното събрание, вижте политическата класа.
Всеки се прехласва в лозунга „Съединението прави силата“, в тезата, в изречението, но липсва на практика единение точно поради това, че няма желание, няма нагласа, политическата класа не е узряла. Има напрежение, но оставките няма да го потушат. Трябва да се върви към друг начин на управление на държавата, който да гарантира, че енергията на мнозинството ще бъде съчетана в постигане на националните тези. Вие чули ли сте от някой водещ български политик да формулира няколко национални тези, освен това се представим добре като председателстващи Съвета на ЕС?

Нo това не е национална теза, това е задължение.
Това е само средство. Голямата цел е силна България, която да бъде стабилен фактор на Балканите, с която да се съобразяват и партньори, и съюзници в Евроатлантическия пакт, и в Европейския съюз. Давам пример с Македония. Направихме една важна крачка, след това нашите съседи от юг – в Гърция –взеха инициативата и в момента те преследват целите си. Гърция има национална доктрина, Сърбия има национална доктрина, Турция има национална доктрина, Румъния има национална доктрина. Българската липсва. Който и да дойде на власт, който и да спечели парламентарните избори, който и да изберем за президент, той трябва да изпълнява целите, които сме си поставили в националната доктрина. След като нямаме такива средносрочни и дългосрочни цели, ще се люшкаме, както правим в момента, от криза в криза, от потушаване на пожари в нови пожари, а политически – от решаване на проблем в проблем. И винаги ще ни бяга основната посока.

Дали днес не звучи нелепо да се говори за идеали?
Аз не мога да формулирам националните идеали и цели в момента. Формулирането им е през основните проблеми на България – демографския, образованието, проблема с това, че българската икономика не е достатъчно иновативна. Ние не искаме да се превърнем в държава, в която богати европейски страни изнасят производства, без да можем да имаме здрава собствена икономическа база, която да ни гарантира един висок икономически растеж. Без такъв ние не можем да достигнем средноевропейския стандарт в следващите дори 30 години. Спокойни ли сме за нашите външни граници в тази криза с миграцията от Африка и арабските държави, войната в Сирия? Аз мисля, че не сме. Има много такива въпроси, които трябва да изведат приоритетите на България. Те трябва да бъдат за стабилна държава, силни държавни институции, икономика, която да може да гарантира един стабилен икономически растеж от порядъка на 6-8% годишно, за да можем видимо да достигаме средноевропейски стандарти, образование на необходимото ниво, здравеопазване, което да гарантира добро качество и достъпност на хората, армия, която да бъде готова като членка на НАТО и да имаме мнение, разбира се, по всички геостратегически конфликти. Има доста теми. Тезите трябва се формулират в един обществен дебат, който вероятно ще продължи година-две, може и три.

Но нали някой трябва да го инициира, д-р Кабаиванов?
Да. Не е по силите на който и да е кмет да го инициира. Това трябва да стане от парламента, президента, научна мисъл и гражданите, обединени в различни неправителствени организации. Кой ще бъде двигателят, зависи от силата на институцията – дали парламент, дали президент, дали гражданите, но някой трябва да бъде двигател в този процес. Иначе на 6-ти септември, и то с право, ще си говорим с преклонение и възхищение за дейците на Съединението, продължители на делото на Раковски, на Левски, на априлските въстаници. И дотук. И винаги ще идваме до темата „А сега какво правим? Какво ще правим след 5, след 10 години? Накъде вървим?“.

Д-р Кабаиванов, винаги има една думичка „трябва“. Трябва да го направим и все не го правим. Пожелателно звучи това. Няма действеност, няма императив.
Да, така е. Затова казвам, че начинът на управление от страна на държавните институции трябва да има визия. Политическите лидери трябва да бъдат хора родолюбци, визионери. Ако те нямат визия, няма как да бъдат двигатели на формулирането на националната доктрина. От кого се очаква визия? От президента, от министър-председателя, от елита на българската класа, ръководителите на парламентарно представените политически сили, от извънпарламентарната опозиция и нейните лидери, от научната мисъл, университетски преподаватели, Българската академия на науките. Те трябва да имат тази визия. Вероятно от 100 лидери в различни обществени организации, 10 от тях могат да бъдат визионери. Ето такива хора трябва да търсим – хора, които да имат поглед, първо за себе си и тогава да го изложат пред нас. И в един спокоен дебат, няколкогодишен предполагам, той да стане официалната нова българска доктрина или кауза. Както и да я наречем, не е важна терминологията. Всички българи трябва да го поискаме и едва тогава нашите лидери, които сме избрали, ще бъдат принудени от обществото да седнат и да започнат да работят над тази важна за България национална доктрина и кауза. Честит празник на всички.
Цоня СЪБЧЕВА

Неда Антонова: Левски няма гроб, но е канонизиран от народа

На 18 юли цяла България почете 181-годишнината от рождението на Васил Левски. Наскоро бял свят видя книгата „Първия след Бога“ на Неда Антонова, посветена на Апостола. Подзаглавието й е „Любовта и смъртта на Васил Левски“. В него се застъпва версията, че Левски не е извършил приписаното му убийство на чирак. Какъв прочит за живота на великия българи! предлага авторката става ясно от нейно интервю пред в. „Марица“. Неда Антонова има зад гърба си над 20 заглавия, след които тетралогията исторически романи „Памет“, трилогията за юноши „Принцът на годишните времена“, диалогията „Вино“ и поредицата „Възкресените“, „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената преподобна Стойна“.Единствената жена, носителка на литературната награда „Златен меч“.

С книгата „Първият след Бога…“ разбивате наложени от десетилетия хипотези за живота и смъртта на един от най-чистите и велики българи. Не е ли твърде смела и тежка тази битка с официалната историография? Защо историците избягват да отговарят на неудобни въпроси около известни българи, включително Левски?
Не става дума за битка, а за клише. Прието е да се смята, че Апостола е убиец, но че това в никакъв случай не накърнява светостта на неговия образ. А щом няма необходимост от нещо, няма и старание то да бъде постигнато. Аз споделям друго мнение и реших да докажа правотата му.

Защо е много по-известна датата на обесването на Апостола, а не на рождението му? Въпрос на народопсихология ли е?
Относно датата и годината му на раждане има колебания и различни хипотези. Обесването е категорично и документирано. Пък и ние, българите, сме драматичен народ.
Обичаме повече края, а не началото.

Предопределена ли е била съдбата на този изключителен българин, обрекъл себе си на свободата на отечеството в буквалния смисъл?
Да. Той самият до такава степен е бил сигурен, че ще бъде заловен и убит, че предварително писмено е изразил предпочитанието си да бъде обесен, вместо осъден на доживотно заточение в Мала Азия, където ще изгние незнаен, а тук „гробът ми всеки ще го знай“. По ирония на историята това негово единствено желание не е осъществено.

Предаден ли е Левски? Можело ли е да не бъде заловен в Къкрина?
Не мисля, че е предаден. Залавянето му е резултат от неблагоприятно стечение на обстоятелства. И
няма защо да клеймим българския народ, обвинявайки го в предателство

Развенчавате приета от историците хипотеза, че Левски е убил младия слуга на чорбаджи Денчо Халача-Стойчо, заради което деяние всъщност Апостола е осъден на смърт. На какви доказателства и източници се позовава това Ваше твърдение? Оспорвате ли автентичността на писмото до Любен Каравелов, в което Левски изразява съжаление за трагичната случка на 14 август 1872 г.?
Въпросът Ви предполага доста обстоен отговор, с привеждане на документи, нещо, което тук не може да бъде направено. Пък и отговорът е даден в книгата.
Ако убийството на калфата е приписано на Левски, за да бъде осъден на смърт, кой е имал интерес от това? Защо Апостола не е бил осъден само на каторга за революционната си дейност, съгласно тогавашното османско законодателство?
Смъртната му присъда предварително е била заповядана от великия везир на Империята по внушение на руския консул в Истанбул граф Игнатиев. Ролята на тримата от следствената комисия се е свеждала само до това да осъществят формален разпит. За пред Европа. Но Иванчо Хаджипенчович отказва да подпише следствения протокол и – странно – другите двама висши турски сановници също не го подписват.

Личният живот на Левски също е бил табу дълги години. Откъде черпихте данни за обречената любов на Левски? Доколко тази любовна история е достоверна?
В своето велико дело Васил Левски е имал подкрепата на целия народ и в това число на много жени. Образът на Евгения е фикция, но не е възникнал без наличието на факти. Много българки от различни съсловия на обществото са помагали на Апостола, жертвайки се. Не можеше да се разкаже за всичките, а и в художествен текст това би било неприемливо.

В друга Ваша книга – „Неговата любима“, разкривате драматичната история на жената на друг велик българин – Христо Ботев. Личните драми на героите прибавя или отнема част от ореола им?
Зависи. Ако човек иска нашите национални герои и духовни първенци да представляват някаква механична сглобка от патриотизъм, без-страшие и обикновени потребителски рефлекси, такъв човек не би приел истината, че Ботев например е бивал влюбен, разлюбен, обезверен, отчаян и до такава степен привързан към своята Венета, че да пише в предсмъртното си писмо „Еи знай, че после Отечеството си най-много съм
обичал тебе“. Те всички са били хора, всеки от тях е един от нас, друг е въпросът, че ние не можем да бъдем едни от тях.

Каква е най-голямата ни вина към Апостола? Защо до днес не знаем дори мястото на гроба му, а слагаме венци само на мястото на бесилото му?
Тъжен въпрос с още по-тъжен отговор. Но нека кажем, че неговият гроб е известен: той завинаги е погребан в паметта на народа ни.

Защо духът на Апостола ни е толкова нужен днес? Колко години ще са ни нужни, за да научим най-трудния урок – да милеем за отечеството като него, да воюваме сами за свободите си, да не чакаме освободител отвън, като рискуваме да попаднем в нови зависимости?
Не само днес. Левски и всичко онова, което той символизира, ще бъде нужно на българите, докато ни има като народ. Защото не е важно колко дълго е живял човек, а в името на колко хора е живял.

Ще се осмели ли нашата Църква да канонизира Левски като светец? Нужно ли е това изобщо на българина, когото с право наричаме българския Христос?
Българската православна църква избягва да харчи излишни усилия в търсене на историческа истина. Единственото, за което светите отци се грижат, е тяхното собствено благоутробие. Народът е канонизирал Левски, провъзгласявайки го чрез народно допитване за най-великия българин на всички времена. Защото българинът има вяра, а който е крепък във вярата, той няма нужда от религия.

Коя е следващата велика личност, която ще извадите от забравата и натрупаните заблуди и митове?
Изборът е голям, както и изкушението. Но има един велик българин, който е знаел за нас повече, отколкото ние знаем за себе си – авторът на книга, наречена Книгата. Той е.

Д-р Иван Църов: В търновския исторически музей се пази дяконския орар на Васил Левски

Проф. Пламен Павлов: Васил Левски означава Васил Български

Интервю на в-к „24 часа“ с историка проф. Пламен Павлов по повод 181-вата годишнина от рождението на Васил Левски.

Честваме 181 години от рождението на Васил Левски. Защо почти два века вече не се роди друг национален герой с толкова блестящ ореол, проф. Павлов?
Защото Левски съчетава няколко трудно съвместими характеристики – монах, учител, офицер, политик… Наистина той през целия си живот е бил монах. Станал такъв на 21 г., достатъчно голям, за да вземе сам решение какъв да бъде. Бил е убеден, че
като монах. Преди да бъде пратен на бесилото, е казал на отец Тодор Митов: „Бях повикан!“ Живеел е със съзнанието, че има мисия, поставена от Бога, затова се е и отказал от личен живот. Същевременно е бил модерен човек, а не фанатик. Голямата мечта и смисъл на живота му е да бъде освободена България. И това личи от всички негови действия, писма, от цялото му същество. Не е бил единствен, така са мислели много хора тогава.
Но Левски е най-яркият образ, създателят на Вътрешната революционна организация, стратегът на революцията, личност, каквато се ражда веднъж на хиляда години! Затова не бива да се терзаем, че
нямаме втори Левски. Още през 1872 г. негов съратник казва „Нямаме втори Левски на света!“.

Себеотрицанието и саможертвата на Апостола кореспондират ли с днешната представа за родолюбив?
Смело мога да кажа, че да. Защото има немалко млади българи, а и хора от другите поколения, за които България е нещо свято, над всичко и всички. Човек може да бъде националист и патриот, като същевременно е европеец и гражданин на света. Сам Левски показва, че в това няма противоречие, защото е най-големият европеец на своето време! Казвал е, че трябва да бъдем равни с другите европейски народи и че България трябва да е образцова държава.

Откъде иде прякорът Левски?
Сам си го е избрал. Лъвският скок е легенда. Дякона е бил атлетичен човек, спортна натура. Хората на Раковски са си избирали имена от рода на Балкански, Капитански… Левски означава Васил Български, т.е. второ монашеско име, в което е закодиран лъвът – символът на България. Левски прекрасно е пеел песните на Чинтулов, а нали там е онова „Да стане левът наш балкански“? В писмо до Раковски от 1866 г. той се подписва като Д. И. Левски – дякон Игнатий Левски.

Какъв е приносът на двете легии на Раковски за изграждането му като революционер?
Изграждат го като офицер, като човек с военни умения. Левски разбира, че България не може да бъде освободена с импровизирани четнически методи и с благоволението на този или онзи. Според него българският народ трябва да изгради тайна армия и тази цел до голяма степен е била постигната. Иванчо хаджи Пенчович, един от екзеку-торите му, е чел негово писмо, в което се говори за 12 000 организирани членове на организацията. В друго писмо се говори за 14000 и нищо чудно, защото комитетите, които е организирал, са военни структури.

Какъв е бил Левски като военен стратег?
Невероятен! Той е бил монах и безсребърник, но в неговите писма думата „пари“ е може би на първо място. И това не е куриоз! Още като юноша Левски е обикалял от село на село като помощник на вуйчо си архимандрит Василий и се е убедил, че никаква социална структура не може да съществува без пари.

Вуйчо му Василий е противоречива фигура и според съвременници е бил коравосърдечен човек. Наистина ли?
Не е бил безупречен, но благодарение на него Левски е разбрал каква е тъканта на българското общество. Когато са посещавали някое селище, се срещали с кмета, с попа, с даскала, с местния елит. И благодарение на тези срещи

Има спорове дали Ботев и Левски са били близки.
Моят колега проф. Иван Стоянов, един най-добрите познавачи на делото на Левски, лансира тезата, че е възможно известното писмо на Ботев до Киро Тулешков, преразказано от Захарий Стоянов, да е измислица. Но ако съпоставим фактите, ще видим, че те наистина са се познавали и са живели в тази вятърна мелница. Това се случва в късната есен на 1868 г. После при Ботев на мястото на Левски отива брат му Христо. И когато той умира през 1870 г., един от най-близките приятели на Ботев – Велико Попов, пише стихосбирка в памет на Христо Кунчев. Това е отразено и от Любен Каравелов. В посоченото по-горе писмо Христо Ботев нарича Левски „моят съотечественик Васил Дякона“. А какво означава съотечественик? Означава съгражданин. Макар да е от Калофер, Ботев се е смятал и за карловец, защото баща му Ботьо Петков е оттам. Вярно, пътищата и на двамата се разминават, те са и на различна възраст – единият е роден през 1837 г., другият -през 1848 г. Но Левски се е интересувал от Ботевия вестник „Дума на българските емигранти“, разпространяван според поп Минчо Кънчев между комитетите.

Вярно ли е, че Левски е претърпял операция, от която трудно се възстановява?
Левски се разболява по време на Втората българска легия. Дълго време се опитва да се лекува с народна медицина, но неуспешно. Тогава сърбите го захвърлят в болница, където той е бил обречен… От Христо Иванов-Големия разбираме, че неговите събратя от Легията го преместват в частна квартира, наемат медицинска сестра и двама лекари, на които казват: „Внимавайте да не стане нещо лошо с него, защото ще го последвате!“
Левски е опериран с български пари, събрани от Панайот Хитов, на когото Левски е бил знаменосец в четата през 1867 г. В тези времена операцията от апандисит е била сложно нещо -смъртността е била към 70%. Раната трудно е заздравявала, но Левски е оцелял. Помогнали са му спартанският живот и монашеското меню -хранел се е с хляб и маслини, понякога с ябълки, рядко си е позволявал да си купи малко пастърма.

Предали ли са го наистина Димитър Общи, поп Кръстю, негови сподвижници? Или в предателството му е забъркана жена?
Не са го предали. А за жени в живота на Левски продължават да се пишат всякакви несериозни твърдения. Да, Левски е бил красив мъж, атлетичен, но с нежно лице, с огнен поглед, с „чакъре-сти (ястребови) очи“, по думите на Хитов. Вярно, влюбвал се е и в него са се влюбвали, но е поставял над всичко мисията си. Дори пише на едно момиче от с. Аджар, днешното с. Свежен, че любовта им е обречена. Щадял е чувствата на хората, както и своите собствени.

Кое го е направило толкова голям патриот?
Самото време е на национален подем в образованието, културата, църквата. Хилендарски-ят манастир, чийто служител е бил вуйчо му, е бил невероятно огнище на патриотизъм. Когато Раковски отправя своя призив с тайни писма, около 1000 души, главно млади хора, се записват в Легията. Има и други монаси освен Левски – там са отец Матей Преобра-женски, Генадий Драгалевски и още неколцина. Що се отнася до версиите за прословутото предателство, нека припомня, че Турската империя вече е изградила тайни служби по немски образец с шеф немеца Шнай-дер ефенди. Левски и не-
говите съратници непрекъснато говорят за шпиони, използват в конспиративната си мрежа пароли, лозинки – т.нар. специални знаци, работят с псевдоними.Левски е следен и заловен по случайност, но за залавянето му е била специално организирана операция. Колкото до Димитър Общи и поп Кръстю, те си имат своите грехове, но в никакъв случай го няма това открито предателство, за което се самобичуваме толкова години. Фактите говорят, че става дума за мащабна операция на османската власт, което бе показано убедително от ловешкия историк Иван Лалев. Заловените след Арабаконашката акция дейци въпреки побои-щата и разпитите два месеца изобщо не обелват и дума за Левски! Но когато властите откриват архивите на комитетите в Тетевен и в Орхание (днешния Ботевград), вече разполагат с неопровержими факти. Ко-митетските дейци, до вчера мирни хора, есна-флии и търговци, не могат да издържат на такъв натиск. Затова не бива да ги съдим и обявяваме за предатели.

Щеше ли Левски да бъде толкова голям национален герой, ако не беше заловен и обесен на 6/18 февруари 1873 г.?
Той се е превърнал в национален герой още приживе. Вазов неслу-чайно казва: „Селяните прости светец го зовяха!“ Някои си го представят като диалогичен, едва ли не кротък човек, но той е бил много строг ръководител!
Същевременно се е подчинявал на вишегласието и демокрацията, но е казвал, че трябва да има единоначалие, т.е. някой да носи си лична отговорност за решенията. Ако приложим днешните критерии, републиката, за която е мечтал Левски, прилича по-скоро на президентска република. Левски е лидер на средната класа и интелигенцията факт, който няма нищо общо с наивните истории от времето на комунизма, че е водач на широките народни маси. Левски е осъден не защото е убил слугата на един ловешки чорбаджия, както някои твърдят. За такова убийство според отоманския наказателен кодекс наказанието е 15 г. заточение. Не, Левски е осъден на смърт според няколко текста на същия кодекс, защото е създал въоръжена революционна организация, която да освободи България. И той наистина освобождава България! Подобен извод не е пресилен – Априлското въстание, довело до поредната руско-турска война и нашата свобода, е дело на комитетите, създадени от Апостола.

Д-р Емил Кабаиванов, кмет на Карлово: На 18 юли, празникът на Карлово и 181-вата годишнина от рождението на Апостола на свободата Васил Левски, очакваме гости от цялата страна

Кметът на Карлово Емил Кабаиванов в интервю за предаването „Без Ботев няма България“ на Радио „Фокус“.

На 18 юли отбелязваме годишнина от рождението на Васил Левски. Гостуваме в Карлово. Казвам добър ден на кмета д-р Емил Кабаиванов. Д-р Кабаиванов, каква е връзката между Ботев и Левски, освен историята с вятърната воденица в края на Букурещ? Какво ги сродява двамата? И тази връзка се усеща в Карлово, родния град на Апостола.
Разбира се, че се усеща. Това, което доближава Ботев и Левски, е това, което прави възможно в Карловския край да се родят великите личности на България. Обстановката, в която те растат, учат и в която стават личности, обстановката на повишено изискване към българите в това време. Защото българите показват на цяла Европа, че са народ образован, народ с история, който заслужава да бъде свободен, но за да бъдеш такъв и да извоюваш своята свобода, първо трябва да бъдеш човек, който е образован, който познава своята история и най-малко тази на Европа. В такава обстановка израстват Васил Левски, бащата на Ботев – даскал Батьо Петков, а и самият Ботев – школата на даскал Райно Попович с жаждата за свобода, с непокорния дух на Балкана и с традиционните семейни православни ценности на християнството.

Как в Карлово тази година ще бъде отбелязана поредната годишнина от рождението на Васил Левски и как ще бъде свързана тази годишнина с годината на Христо Ботев?
 Особено ревниво карловци отбелязваме годишнините, свързани с рождението на Апостола на българската свобода, тази светла личност, която ни прави горди и която е благословена за това, че изразява най-съкровените желания на българина тогава, в онази предосвобожденска епоха. Много от заветите на Апостола са валидни и сега, защото ние не можем да кажем, че имаме онази демократска република, заради която пожертва живота си, за онова знаме, на което той искаше да пише „Свобода и всекиму своето“. Т.е. всяка народност и вероизповедание, които живеят на българските земи – Мизия, Тракия и Македония, да се подчиняват на един закон и тогава те ще бъдат равноправни граждани на една държава, България. Ето затова ние се борим и сега, макар и членове на Европейския съюз и на Североатлантическия алианс, и разбираме, че за да съхраним тази малка, но изпълнена с много история и с много дух земя, ние трябва да се борим да предаваме традициите, заветите, които Апостола, Христо Ботев, Раковски, Каравелов са ни завещали. И сме съвсем наясно – поне ние от средното поколение, така ако мога да го нарека, че макар и част от европейското семейство, ние имаме да се борим за това да защитим нашата национална идентичност. Защото сме неголям народ – в никакъв случай не бих казал малък, но сме изправени пред предизвикателствата на съвремието, които изискват да гарантираме нашата независимост, граници и развитие, което да направи така, че в България да се върнат тези 2 милиона българи или част от тях, които са сега по целия свят разпилени.

Как ще премине празникът, денят 18 юли, във вашия град?
Тържествено, с много емоция. Очакваме гости от цяла България. Очакваме председателя на Народното събрание, който ще бъде официалният гост на тазгодишните тържества. Преди това, на 17-ти, ще връчим наградата на Карлово, която традиционно се връчва в деня преди рождението на Апостола. Ще има спектакъл, посветен на Левски, от Ансамбъл „Българе“. Очакваме да посрещнем на 18-и преди обяд походниците от традиционния поход „По стъпките на Апостола“ от цяла България и чакaмe гости, почитатели на Апостола, на България, защото да обичаш Апостола, значи да обичаш България – отвсякъде. Очакваме ги и се надявам те да останат с прекрасни впечатления и спомени от тържествата на 18 юли 2018 г., когато празнуваме 181 години от рождението на Апостола и празника на Карлово.

Кой ще бъде носителят на наградата на Карлово?
Обикновено пазим в тайна до деня на връчването на наградата. Нека да си позволя и сега да остане така. Ще разберете. Защото да си носител на наградата на Карлово – само ще дам примери: покойният проф. Божидар Димитров, Ванча Дойчева – народната актриса, Марко Семов и други такива важни личности на нашето съвремие бяха и са носители на наградата на Карлово. Винаги с вълнение очаквам този момент и даже и аз не знам кой ще бъде все още комисията.

Защо българите трябва да дойдат и тази година в Карлово?
Сигурно има и причини, които аз сега не мога да ви формулирам и дефинирам, но ще се постарая да кажа това, което чувствам. 18 юли е не просто празникът на Карлово, а рождението на най-великия българин. Тези, които се прекланят пред живота, делото и саможертвата на Левски, са хората, които обичат България. Така разбирам аз любовта към България. Тя има конкретни измерения. Апостола ни остави много свои завети, духовни. Ще се опитам сега да ви кажа някои от тях, които винаги се старая да съхраня. Ще започна с неговото верую: „Посветил съм себе си на Отечеството си още от 1961 лето, да му служа до смърт и да работя по народната воля“. Малко хора могат да кажат това, което Левски изрича. И още: „Ще имаме едно знаме, което ще забием на Балканския полуостров, и на него ще пише, ще има три думи – „Свобода и всекиму своето“. Ще продължа с Наредата на работниците за освобождението на България. Защо причината, по която те тръгват да се борят за освобождението на България – това е деспотско-тиранската им система на Османската империя. И каква е целта им? Чиста и свята република. Те искат да построят „светлия храм на истинната и правата свобода“, в която всички народности ще живеят под един закон и припознавайки го, те ще имат равни права, и разбира се, отговорности. И още нещо: това, което Левски пише до Филип Тотю през месец март 1871 г: „Какво ми трябва повече от това да видя, че отечеството ми е свободно? Нали това е моето предначертание за него – не да вземам голяма длъжност, но да умра за него, братко. Такава трябва да бъде и длъжността на всички работници за националното си освобождение. Тогава България ще бъде, ще свети и ще блести в Европа като едничка държава, а нашето дело ще бъде най-светото дело.“ Мисля, че повече няма какво да добавя от това, което ни оставя Апостола.

И в неговите думи се усеща и силното влияние, оказано върху поета и бъдещия революционер Христо Ботев – „Подкрепи ме ръката та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гроба“.
Да си найда и аз гроба. Левски и Ботев са неразривно свързани. Те са част от онази сила на българския дух, която направи възможно освобождението. А когато говорим за Апостола, не трябва да пропускаме и няколко велики личности, които са направили възможно неговото възпитание и израстване – Раковски, Иван Касабов, Любен Каравелов, Райно Попович. Защото никой не е възможен единствено той да даде дефиницията на времето си и посоката. Всеки е възпитан и израснал в една среда. Ето, Левски израсна в средата на Карловската долина, карловското възраждане, Ботев – също, Вазов – също, на няколко километра до Карлово, в Сопот. И това бяха личностите, които направиха възможно България да възстанови своята държавност и ние днес, колкото и да казваме, че това не ни харесва или онова не ни харесва, ние имаме една държава, само една, и тя се казва България. Правителствата можем да ги сменяме и трябва да ги сменяме, но държавата ни е една.

Много ви благодаря за времето, което ни отделихте, че ни позволихте да бъдем ваши гости. И доскоро в Карлово.
Благодаря и заповядайте в сряда, на 18-и, заедно да се преклоним пред Апостола.
Цоня СЪБЧЕВА